en bg

История на еврейската общност в България

Начало  >  За нас  >  История на еврейската общност в България
Сподели:

Няма ясни данни, кога за първи път се появяват евреи по българските земи. Според някои изследователи това се случва малко след разрушаването на Първия храм (6 в. пр.н.е.), но преобладаващите мнения са, че първите заселници са в периода непосредствено преди или след разрушването на Втория храм (1 в. сл.н.е.). Еврейско селище в региона има от времето на Калигула (37-41 г.), а латински надпис от края на 2 век пък говори за еврейска общност в селището Оескус, близо до Никопол. Надписът споменава и архисинагогус Йосиф. В центъра на Пловдив пък са открити останките на стара синагога от 3 век, когато градът е бил под властта на северите. Синагогата е разрушена по времето на император Аркадий, а различни декрети на византийските императори от този период говорят за преследвания на евреите и разрушения на синагоги в Тракия и Илирия.

По време на управлението на император Лъв III (718-741 г.) и неговите гонения на евреите, една голяма част от тях преминават границата и се заселват в територията на Първата българска държава. Те явно имат своето влияние над ханското семейство, защото част от изпратените 106 въпроса от името на хан Борис I до папа Николай I имат еврейска насоченост: какво се прави с първите плодове от реколтата; кой е денят за почивка – събота или неделя; кои животни и птици могат да се консумират; дали е грешно да се яде от животно, което не е заколено по определен начин; дали погребални ритуали трябва да се осигуряват и за самоубийци и т.н. Ранната християнска църква в България е в добри отношения с еврейското население, като дори монасите Кирил и Методи, използват помощта на еврейски учители от родния си Солун при подготовката на книжовното си дело.

Има сведения за еврейско селище в Никопол от 967 година. В началото на 12 век Лео Мунг, роден като евреин и ученик на българския талмудист Тобия бен Елиезер, приема християнството и става архиепископ на диоцеза на Охрид и България. Богомилството, което се разпространява из България през 11 век, отрича повечето книги на Стария завет, но отваря интерес към Юдаизма като източник на християнски доктрини. Българското отношение към евреите по това време е доста благосклонно: еврейски търговци от Италия и Дубровник, които се заселват в България, получават царски привилегии.

По време на кръстоносните походи, във Втората българска държава се заселват много евреи, избягали от кланетата на запад. Яков бен Елияу в своите писма до апостата Пабло Християни споменава двама евреи, които са хвърлени от хълма Царевец, защото не изпълнили заповедта на цар Иван Асен Втори да извадят очите на солунския цар Теодор I Ангел. Цар Иван Александър (1331-1371) се жени за еврейско момиче на име Сара, която приема името Теодора при своето покръстване. Борбата на църквата с еретизма също засяга евреите. Църковният събор от 1352 изключва евреите и еретиците от църквата.

Основната част от българската еврейска общност до 15 век принадлежи към Романьотския/Визайнтийски тип. Само малка част говорят български език. Романьотите имат своя специална молитвена служба, която впоследствие е заместена от сефарадската (испанската). Романьотите не приемат част от декретите на равините от Западна Европа и до много късен етап практикуват многоженството, въпреки че то е забранено на запад още през 10 век. Сред най-известните романьотски равини са Авраам Семо от 15 век, който е живял в София и раби Йосиф бен Исаак ибн Езра от края на 16 век, който е известен с книгата си „Масса Мелех“.

Много евреи пристигат в България от Унгария след изгонването от 1376 година. Тези унгарски евреи имат техни традиции, но скоро стават част от зараждащата се ашкеназка (немска) общност по българските земи. Прочут такъв равин е раби Шалом Ашкенази от Нойщад, който отваря йешива (религиозно училище) във Видин. Неговият ученик раби Доса Гъркът е автор на „Перуш ве Тосафот“, голям коментар на Раши върху Тората от 1430 г.

 

 

По време на османското владичество

При османското завоевание на българските земи, евреи живеят във Видин, Никопол, Силистра, Плевен, София, Ямбол, Филипополис (днешен Пловдив) и Стара Загора. Евреи идват от Бавария, която прогонва евреите си през 1470 г. и според различни пътешественици в София по това време е можело да се чуят хора, които говорят на идиш. Въпреки че приемат част от сефарадските традиции, тези евреи запазват своя ашкеназки характер и имат собствена синагога. Техният молитвеник е отпечатан през 1550 г. в Солун от раби Бенямин аЛеви Ашкенази от Нюрнберг, който е и главен равин на софийската ашкеназка общност.

Испанските евреи достигат българските земи около 1494 г., като се заселват в търговските центове, в които вече има еврейски общности. Те пристигат от Солун през Македония и от Италия през Дубровник и Босна. До 1640 г. в София има три отделни еврейски общности – романьоти, ашкенази и сефаради, след което в града има един главен равин и на трите общности. Раби Леви бен Хабиб живее за кратко време в Плевен, а раби Йосиф Каро живее в Никопол 13 години (1523-1536 г.). Каро основава йешива в града и тук пише своята голяма книга „Бейт Йосеф“. През 17 век евреите по българските земи преживяват и псевдо-месианското движение на Шабетай Цви. Самуел Примо и Натан от Газа, поддръжници на Шабетайството са активни в София около 1673 г.

 

Евреите главно се занимават с търговия в района на Турция, Влахия, Молдавия, Дубровник и Венеция. Еврейските търговци имат различни привилегии. Един от най-важните търговски градове през 16 век е Татар-Пазарджик, в който еврейските търговци от Солун се заселват след войната с Венеция от 1571-1573 г. Те създават добри отношения с търговците в София и някои от тях се заселват в града. Търговци от Скопие купуват дрехи от Солун и ги продават в София и съседните градове. През 1593 г. Синан Паша основава годишен панаир в Узунджово, близо до Хасково, в който участват евреи от Западна Европа и европейска Турция. Евреите заемат и държавни постове. В началото на 19 век Бакиш от Татар-Пазарджик е на висока служба при султана и е автор на закон за унифициране на парите и монетите в Османската империя.

 

След Освобождението на България

През 1878 г. в София избухват пожари, грабежи и бунтове, особено при напускането на турските сили. Евреите организират собствена милиция и пожарна команда, за да попречат на турците да запалят града, като пожарната команда остава и след Освобождението. Сред посрещащите руските войски, водени от генерал Гурко, е и главният равин на София – Меркадо Алмознино заедно с трима други евреи. По време на войната еврейско имущество е иззето във Видин, Казанлък и Свищов, където местните считат евреите за поддръжници на Османската империя, а на някои места евреите са изгонени. Те заминават в Адрианопол и Константинопол. Преди Берлинския конгрес от 1878 г. се дискутират правата на евреите в новата държава и самият договор задължава балканските страни да дадат равни права на евреите. Главният равин Габриел Алмознино участва като еврейски делегат при подписването на Търновската конституция и става първият български главен равин. През 1880 г. официална наредба слага началото на регулацията на еврейските организации. Евреи са съветници в общините. Въпреки равните права, много от партиите в парламента имат антисемитска риторика, а селяни избягват да продават земя на евреи. На някои места има и кървави обвинения.

През 1885 г. по време на войната между Сърбия и България, евреи са повикани в българската армия за първи път и участват активно във Войните за национално обединение в началото на 20 век. В десетилетията преди Втората световна война относителният процент на евреите в българското общество постепенно намалява, което се дължи на по-малък ръст на раждане от средното за страната. През 1920 г. в страната има 16 000 евреи – 0.9 % от населението. През 1926 г. те са 0.85 %. Според преброяването от 1934 г., в страната има 48 565 евреи, които са 0.8 % от населението. В средата на 30-те години повечето от половината евреи в България живеят в София. Повечето се занимават с търговия и са самонаети. В годините преди Втората световна война броят на идентифициращите се с еврейски национални каузи се увеличава. Младото поколение главно общува на български, за разлика от своите родители, които общуват на ладино.

Българското еврейство е изключително активно в ционистическото движение. Трима български делегати участват на Първия ционистически конгрес Базел от 1907 г. – Цви Белковски, Карл Хербст и Йеошуа Калев. Преди конгреса български евреи основават селището Хар Тув в земята на Израел. Има и значителна имиграция към други страни. През 1900 г. редица евреи се заселват в Кефкен, Турция на брега на Черно море. Между 1919 г. и 1948 г. над 7000 евреи от България емигрират за Палестина.

През 1900 г. конференция на еврейските общности създава и приема своя нова конституция, която обаче българското правителство не приема. Този документ описва изборите в ръководните органи на синагогата, общността и училището. Отделните ръководни комитети избират своя централен съвет – Консистория на българското еврейство, която представлява еврейската общност в България. Определена е и позицията на главния равин, който е начело и на равинския съд в София. Той отговаря за по-малките религиозни общности и съдилища в Пловдив и Русчук/Русе.

Известни равини, които са живели по българските земи са раби Исаак бен Мозес от Беха (16 век), който живее в Никопол след Турско-Валахийската война от 1598 г. и написва книгата „Баит Нееман“ през 1621 г. Раби Исая Морензи също живее в Никопол в този период и въвежда редица нови традиции в йешивата на раби Йосеф Каро. Друг равин от Никопол е Авраам бен Азиз Боргил, автор на книгата „Лехем Абирим“ (1605 г). Главни равини след Освобождението на България са Габриел Алмознино, Моше Таджер, Симон Данковиц от Чехословакия, Мордехай Груенвалд и Маркус Еренпрайс.

 

Втора световна война и спасяване на българските евреи

Историята на българските евреи в годините на Втората световна война, можете да видите в частта Холокост и спасяване на българските евреи

1944 – 1989

Веднага след 09 септември 1944 г. в България се установява властта на Отечествения фронт и еврейският обществен живот попада под властта на комунистите и техните симпатизанти. Еврейските общности са контролирани от Централния еврейски комитет на Отечествения фронт, който е подчинен на комисията за националните малцинства. Всички документи в този начален период се подписват както от Консисторията, така и от Централния комитет. През януари 1945 г. българската общност прекъсва членството си във всички международни еврейски организации – без значение дали са ционистически или други. По-голямата част от българските евреи продължават да подкрепят ционистическите идеи и техни вестници продължават да излизат до 1948 година.

Икономическото положение на еврейската общност веднага след войната е отчайващо. Еврейската общност е в изключителна бедност. През март 1945 г. правителството приема Закон за реституцията, с който връща всички права и имоти на евреите в България, но минава доста време преди законът да се приложи на практика и в крайна сметка национализирането на индустрията де факто спира изпълнението на закона. Благодарение на помощта на международни еврейски организации общността успява да преживее тези първи години след войната.

В началото на своето управление Отечественият фронт се отнася враждебно към еврейската имиграция, особено към Палестина. Първите сигнали за промяна на това отношение идва през 1946 г. Промяната на съветската позиция към Палестина се отразява и в България и ционистическите организации получават повече възможности. След като заема министър-председателския пост през декември 1946 г., Георги Димитров обещава на еврейските лидери, че емиграцията към Палестина ще бъде разрешена. Въпреки това нелегалната имиграция към Палестина се счита за престъпление и гранични полицаи арестуват и дори стрелят по еврейски младежи, които се опитват да напуснат нелегално страната в посока Палестина. Чак след плана на ООН за разделяне, режимът позволява масова имиграция.

Между септември 1944 г. и октомври 1948 г., 7000 български евреи напускат страната и заминават за Палестина. Но най-голямата вълна на алия е между 1949 г. и 1951 г., когато над 44 000 евреи емигрират за Израел. Според преброяване през 60-те години в България остават около 7000 евреи, половината от които в София, около 1000 в Пловдив и останалите в другите градове.

След 1948 г. организираният религиозен живот постепенно намалява, а в България не остават равини, които да се занимават с поддържането на училища или еврейско образование. Увеличава се ръстът на смесените бракове. Религиозните дела се водят от Централния религиозен съвет, който е свързан с Културно-образователната организация на евреите в България, светска организация, която наследява Консисторията през 1957 и която организира културния живот на евреите в страната и ги представлява пред властта. Веднъж на две седмици излиза и вестник „Еврейски вести“, който остава единственият запазен вестник от богатата еврейска преса на 20-те и 30-те.

От 70-те години впоследствие броят на евреите намалява на около 5000, но еврейският живот продължава, макар и ограничен. Освен „Еврейски вести“ започва издаването на годишна колекция от исторически студии, наречен „Годишник“. В България по това време няма равин и само Централната софийска синагога работи целогодишно. В Пловдив синагогата се ползва само за Йом Кипур (Денят на опрощението), а в Бургас е превърната в галерия. В този период няма образователни институции за еврейските младежи.

 

След 1989

След промените от 1989 г. еврейската общност се възражда. В България има около 3000 – 4000 евреи, главно в София. След 1989 г. се създава Организацията на евреите в България „Шалом“, която наследява Културно-просветната организация и Консисторията и се заема със задачата да възстанови еврейския живот. През 1992 година в столичното 134 ОУ започва преподаване на иврит, а общността започва организирането на детски лагери, младежки програми и програми за средно поколение. Изключително силна е социалната дейност и подпомагането на общността, особено в първоначалните трудни икономически години на 90-те.

 

Отношения с Израел

България е 20-тата страна в света, която признава Държавата Израел и това се случва на 4 декември 1947 г. Двете страни започват дипломатически връзки и имат търговски отношения. В течение на времето обаче България приема съветската линия по отношение на Израел, а отношенията допълнително се влошават през август 1955 г., когато българските военновъздушни сили свалят самолет на Ел Ал, който е навлязъл в българското въздушно пространство.

След Шестдневната война от 1967 г., България, заедно с другите страни от Варшавския договор замразяват отношенията си с Израел. Постепенно търговските отношения са възстановени, а пълни дипломатически отношения са възстановени на 3 май 1990 г.

Отношенията между двете страни се развиват и включват и хуманитарни акции. През лятото на 2010 г. България изпраща 90 огнеборци в Израел, които да помогнат с потушаването на пожарите в близост до Хайфа, а две години по-късно през лятото на 2012 г. Израел изпраща два самолета за гасене на пожар, за да се овладеят пожарите във Витоша.

На 18 юли 2012 г. на летището в Бургас е извършен терористичен акт, при който шестима израелски и един български граждани са убити, а повече от 20 са ранени. Двете страни заедно провеждат разследване на извършителите на атентата.

Сподели:

Warning: Use of undefined constant content - assumed 'content' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/shalom68/public_html/wp-content/themes/shalom/library/widgets.php on line 288

Warning: Use of undefined constant loop - assumed 'loop' (this will throw an Error in a future version of PHP) in /home/shalom68/public_html/wp-content/themes/shalom/library/widgets.php on line 289