Прочетох книгата „Фашизъм – предупреждение” (изд. „Ера”, 2018) на Мадлин Олбрайт още миналото лято, обещах да напиша за нея, но едва сега успявам. Сигурно не е случайно, защото – знаете – през февруари идва времето на „Луковмарш”, няма как да минем без него, от ред години той е враснал в битието ни тъй, че изглежда трудно отделим от този месец, нещо като Свети Валентин, но с обратен знак, т.е. вместо любов – омраза. За тази година е избран надсловът „Не се гаси туй, що не гасне.” Горкият поет патриарх Иван Вазов…
Помним Мадлин Олбрайт (род. 1937 г.), която дълго време ръководеше външната политика на САЩ, тя е шейсет и четвъртият американски държавен секретар в периода 1997–2001 г. Отделно от това кариерата й включва постове в Капитолия, в Съвета за национална сигурност и като постоянен американски представител към ООН. М. Олбрайт е и прочутата неотразима дама „с брошките”; по тяхната форма и украса любителите на пикантерии опитваха да гадаят световната политическа прогноза.
Еврейка, родена в някогашна Чехословакия, Олбрайт през 1939 г. е бежанец от хитлеристите в Англия заедно със семейството си, втори път е бежанец заради комунистическия режим (1948 г.), вече в Америка. Тогава тя все още не е знаела, че многобройни нейни роднини – баби, дядовци, лели, чичовци, братовчеди, са станали жертви на Холокоста. Дъщеря на дипломат и университетски преподавател, Мадлин Олбрайт поема пътя на баща си, за де се превърне в един от емблематичните политици на ХХ век.
Във „Фашизъм – предупреждение” Мадлин Олбрайт разглежда проявленията на фашизма в ретроспективен и съвременен план, говори за опасността от възраждането и възстановяването му, но вече не в неговия „традиционен” вид, а маскиран под друга политическа форма и фразеология, някак по-„мека”, даже изглеждаща хуманна, демократична, патриотична… Започва, разбира се, от началото – Мусолини, Хитлер, Франко, Сталин… А продължава с портрети на… Путин, Чавес, Ердоган, Ким Чен Ун, не прощава и на Доналд Тръмп… Напомня ни родната поговорка за пременения Илия.
Смело и едновременно с това аргументирано авторката разглежда историята на ХХ в. през призмата на фашизма, като поставя на книгата си мото от писателя концлагерист Примо Леви: „Всяка епоха има своя фашизъм.” Някои от разсъжденията й сигурно на мнозина няма да се харесат. Например това: „Всеки би си помислил, че фашизмът и комунизмът са противоположности, но контрастът е много по-сложен.” Още повече, че авторката намира аргументи да подкрепи това свое твърдение.
Като вървим в тая посока, не можем да не опрем о „Луковмарш”. Но не за генерал Христо Луков ми е тук думата. А за луковистите. Малко ме интересува колко е бил антисемит Луков и колко фашист, за разлика от други ярко зловещи фигури от близкото минало той е потънал навътре в историческите подмоли. Интересуват ме повече днешните му самопровъзгласени следовници – луковистите. Защо тъкмо „Луковмарш” („марш”?!) са кръстили шествието си също не е толкова важно, въпреки че има значение дали едно шествие ще се нарече „Луковмарш” или „Ботевмарш”. Важни са посланията, които носи подобен акт.
Луковистите се строяват, палят факли, маршируват в нещо като строй под барабанен бой. Сред тях виждаме черни рубашки, татуировки, бръснати глави, но виждаме и симпатични момичета, майки с деца също се виждат. Знамена – национални, но и черни, червени, разнообразни. Вървят те в строй, е, не точно армейски строй, ама наподобяващ. Крачат с хоругвите, барабаните и символиката на някаква старобългарска мощ и вагнеровска героика, мрачни са, води ги мълчаливо ожесточение.
Не, не, това не е почит към героя Луков, който, колко да е бил герой, че да заслужава повече от Ботев подобно шествие. Това наподобява паравоенна демонстрация за сплашване, подобни е имало и в Италия на Мусолини, и в Германия на Хитлер, съпътствани обикновено с насилие и погром. При луковисткия марш насилие, слава Богу няма, поне засега.
Луковистите, по-точно водачите им от Български национален съюз, трябва да опровергаят обвиненията, че са фашисти, антисемити и всичко останало. Търсят, измислят, скалъпват факти, за да героизират патрона си и да оправдаят обвиненията. Длъжни са да ги оправдаят. Друго обаче питам аз. Питам – това марш, който засвидетелства почит към героя ли е, или е марш на омразата? Омраза към кого!? Към различните, към другите. Те ги наричат „отродители”, „българофоби”, „чифути” (чужденци, друговерци означава тая дума). Другите, според луковистите, мразят България, не искат тя да е Симеоново велика, на три морета, не искат край Босфора шум да се вдига.
Само луковистите ли обичат България – мразейки останалите, които според тях не я обичат. Защо така мрачно и злобно гледат, а не се хващат да помагат, за да се оправят нещата. Кой (кои) от луковистите обича, без да мрази, кой (кои) работи тъкмо за просперитета на „тази страна”. Искрено, добронамерено, безкористно, градивно. Кой (кои) от тях предлага и провежда алтернативи за излизането от незавидното положение, в което се намират повечето от българските поданици, в т.ч. и мнозинството мразени от луковистите. Знам, разбирам, че различността трудно се понася, особено когато се комбинира с вменена вина. Но все пак се понася, ако направиш опит да проумееш, че вина всъщност няма.
Мадлин Олбрайт пише спокойно, мъдро, задълбочено, от висотата на изживените страдания – свои и на близките си. Тя притежава сериозна историческа подготовка, завиден политически, социален, университетски преподавателски опит, но не спекулира с тях, говори премерено, сдържано. Ала зад тази привидна сдържаност прозира тревога, болка, предупреждение. Не бива да се принизява понятието „фашизъм”, внушава ни Олбрайт, не може нарицателното да се превръща в мода. Ето думите й: „Не си съгласен с някого? Наречи го фашист и се освободи от необходимостта да подкрепиш довода с факти.” И малко по-нататък: „Ако продължаваме да се отдаваме на този рефлекс, скоро ще наричаме „фашист” всеки или всичко, което ни дразни – омаловажавайки тази силна дума.”
Фашизмът е политическа идеология, която в никакъв случай не е еднозначна. М. Олбрайт търпеливо ни обяснява, че фашизмът може да обхване всички нива на обществото – включително бедни и богати, леви и десни, той иска власт, иска подчинение без разсъждение. Фашизмът митологизира лидера, водача (дуче, фюрер, генералисимус…), който е харизматична личност, владее тълпата и умело я манипулира, обещавайки да осъществи насъщните й нужди, но с насилнически, грозни и кървави средства. Фашизмът, продължава Олбрайт, „черпи енергия от мъже и жени, които са разстроени и ядосани заради загубена война, загубена работа, спомен за унижение или чувство, че страната е в стремглав упадък. Колкото по-болезнена е причината за негодувание, толкова по-лесно е за един фашистки лидер да спечели последователи…” А ето и онова, което пряко следват водачите на нашите луковисти: „По-надарените от тях имат дарбата да изнасят спектакъл – да режисират масови събирания с маршова музика, възпламеняващи речи, силни одобрителни викове и поздрави с вдигане на ръка.”
С други думи, луковистите се възползват от един „възкресен”, вторично героизиран лидер (след падането на Берлинската стена същото става и при неофашистките и неонацистките движения в други европейски и не само европейски страни?!), за да създадат у лумпенизираната тълпа лъжливото усещане, че е дошъл нейния час, часът на разплатата, на саморазправата, в т.ч. с другите, различните, чуждите (прозвищата са далеч по-„цветисти”), които са изначално виновни за собствените им и на страната им провали и несполуки. На първо време ще маршируваме, ще вдигаме знамена, ще скандираме, после ще употребим сила, ще вземем властта, ще наложим Новия ред…
Накрая ще цитирам отново Мадлин Олбрайт. В книгата си тя не е причислила България към посттоталитарните държави, в които бацилът на фашизма сее зараза. Но думите й се отнасят и за родните луковисти: „За мен фашист е някой, който силно се идентифицира с цяла нация или група и твърди, че говори от нейно име, но не го е грижа за правата на другите и е готов да използва всякакви средства – включително насилие – за да постигне целите си. От тази гледна точка фашистът по всяка вероятност е тиранин, но не е задължително тиранинът да е фашист.”
Статията е публикувана във в-к „Еврейски вести“, бр. 3 (1835) от 8 февруари 2019 г.
бул. "Ал. Стамболийски" 50 